2

Поезията умря! Да живее поезията!

от Рубен Лазарев

Рубен Лазарев

Рубен Лазарев

Когато говорим за книги и литература, често забравяме поезията, като я приемаме или за нещо отживяло, или за някаква странична ниша в литературата… Не всички, разбира се, но повечето от нас. Конкретно аз, докато съм жив, ще живея с поезията, защото тя живее в мен. А къде ли още живее? Дали не съм се превърнал в резерват с особен статут, без да го забелязвам отстрани…

Поезия в България през ХХI век. Звучи примамливо и дори някак освежаващо приятно. Поне за мен – интересувам се, затова ми е приятно. Приятно ми е да плувам в мислите, облечени в думи на мои приятели и непознати… В морето на гениалността на хора, които “неръкотворни памятници” са оставили след себе си. За едни поколения, различни не-малко от настоящите, които са се научили да не забелязват дори ръкотворните монументи…

Както и всичко в литературата, поезията също се развива, а аз се интересувам от това развитие – и ми е приятно. Колко ли е приятно на тези, които не се интересуват изобщо? Или казано иначе, колко ли им е комфортно да усещат тази своя незаинтересованост в близост до морето на непознатата гениалност (а понякога – посредственост)? Дали поезията не умира (както си шушукахме не веднъж “разбирачите-професионалисти”, потопени  в работната книжарска атмосфера), и ако да – дали съдбата й в България ще бъде по-различна от съдбите на нейните сестри по света? А може би поезията никога няма да умре? Какъв е шансът на нашата поезия днес и утре? Къде е тя – според мен и какво значение има моето мнение за самата нея?

**********************************************************************************

Мураками веднъж е казал, че 95 процента от това, което достига до нашето съзнание (имайки предвид информационнитe източници) е създадено благодарение на някой, който сериозно се е бръкнал в портфейла си, за да може възприеманото да ни въздейства точно така, както всъщност (разбира се, напълно “спонтанно“) ни въздейства. Годината е 1989, а нищо не се е променило от тогава, освен появата на свръхдостъпния интернет и съответните последствия от това.

Да, нищо не се е променило, точно така – а всъщност, вече нищо не е и няма да бъде както преди. Нашите, днешните поколения дори не осъзнават, колко радикално (и завинаги), не само на думи, се променя светът, в който живеем. И тъй като говорим за поезия ще вметна с горчивина, че поезията е засегната не по-малко от всичко останало. За съжаление.

Днес съзнанието ни е бомбардирано с напълно чужди за светоусещането на нашите бащи и баби ценности, облечени в образите на новата масова култура. Не говоря за McDonalds, говоря за макдоналдския Дух, „светия“ дух на „глобализацията“, който говори чрез нашите усти на различни непознати на собствената ни душа езици. Но не и на езика на поезията.

Този дух не обича поезията. Не вярвате ли? Не искате, или не разбирате? Запитайте се тогава – не затваряйте очи – колко защитници на глобализацията (не като културен, а като анти-културен феномен) и едновремено поети по душа познавате? …Като се има предвид, че за да бъдеш “поет” създаващ поезия, или “поет” попиващ поезия трябва да си поет по душа. Аз лично не познавам нито един, и това едва ли е случайност.

Да, ще ми кажат някои критици (обичам критиците, все пак те са причината за нашия прогрес), интернетът най-малкото приютява красиви места със завидна посещаемост, посветени изцяло на възвишената рима. Да, обратното не съм и твърдял. Ако сте именно от тези критици, то очевидно не критикувате нищо, изложено до тук, нито след…

“Страхувам се, че ще загубя
и малките си притежания.
Някой ще ме прогони
от мястото, където стоя…”
(Палми Ранчев)

Това, дали някой поддържа или не активен профил в “социална мрежа” (колко тъжно, че под този израз вече се разбира единствено това, което се разбира) не може да е критерий за оценяване, дали е поет или не. Критерий са другите мрежи, техните наличности или пълно отсъствие. Дали мак-ът, съб-ът или просто сандвич-ът с повече зелена горчица и розов кетчуп не е по-вкусен от малко Маларме, а купчини лед с малко газирано безалкохолно – от поне малко Палми Ранчев? Със сигурност. А в някои американски щати като Вирджиния децата дори не знаят, как изглежда доматът и от къде произхожда, камо ли да знаят, от къде идват думите и къде могат да отидат. Ако не знаете, и нашите деца са тръгнали натам. “Там“, не е страната на Оз, а една друга вълшебна страна, откъдето думите се връщат в непознати за нас одеяния.

През 2001 г., когато моя милост имаше удоволствието да започне бързото изкачване на тясната българска стълбичка на книжарския бизнес, все още се приемаше (простете, говоря за професионалните книжарски среди, които понякога напълно професионално снобеят), че поезията носи… пари. Да-да, пари. Защо говоря за пари ли? Защото колкото и да говорим за поезия и литература, след това (може би – не тук, но…) отново ще говорим за пари.

Та, през 2001 все още говорихме за пари и поезия в един и същи контекст, при това задоволително положителен. Преди една година разговорите за поезия в същите книжарски среди в контекста на съответния бизнес почти не се провокираха. Защо ли, престанахме да четем ли? Не. Просто – “престанаха” да купуват. “Те“, купувачите. Ние.

Да говорим за литература от гледната точка на това, какво се купува и какво не! Не е ли пошло!? Да, разбира се че е, и смея да ви напомня, може би въпреки вашето желание, че ние живеем в пошъл свят, който тенденциозно увеличава шансовете си да се превърне в още по-пошъл. Ако наистина желаем Поезията да не се превърне в паралелна реалност на известен брой маргинализирани групи от приятни и мили хора, нека да не си затваряме очите. С красиво затворени очи ще стигнем някъде, където със сигурност никога не бихме искали да стигаме.

…и за пикнята и за мястото й в поезията

Така наречените “млади” днес, онези същите, млади на години и преждевременно остаряли представители на “нашето бъдеще“,  в огромната си част са отдалечени от разбирането за поезията като изкуство, чувство и ценност (за начин на живот не ми се и говори), колкото аз от тяхното “настояще“. Тоест – достатъчно много. И мислите ми в този текст не са заети с днешния насъщен ден, а с утрешния – именно той ме безпокои неистово, защото съществото в мен крещящо не желае моят свят да си тръгне заедно с мен в гроба, който ме очаква някъде там, на края на моя земен път. Ако поезията умре, телата на моите, на нашите преки потомци ще се занимават не само с легализираната от новата ценностна система физическа проституция, но и с духовния й еквивалент. До такова “бъдеще” не бива никога да се стига.

Навремето в старите книжарски среди върлуваше нецензуриран от нас самите лаф – “пикня и поезия“. Тогава звучеше смешно и не излъчваше снизходителност, а само грубо излияние на вечерната книжарска умора, подкрепена с малко шампанско или друг лек алкохол. Този некоректен израз се отнасяше за всички онези рими, което ние не разбирахме или не желаехме да разберем.

Днес, по-ясно от всякога осъзнавам, че не бива “пикнята” да замени “поезията“. А точно това се случва в нашето съвременно общество…

…Понякога се чудя, дали е по-добре кадифеният интериор на Болшой театър да бъде запълнен с човешка маса, точеща несъмненно изцяло интелектуални лиги по разголените тела, онаниращи със сценичното си присъствие срещу изливащия се срещу тях “Чайковски”, отколкото полупразната зала да посреща онова, което векове наред сме обозначавали с лексемата “опера“?  Както там, така и нашите сцени по-често привличат зрителите си с разголени женски гърди и циклиращи интимни движения, отколкото с талант. Литературата – също.

Това, че съвременната поезия не е поезията на Шекспир или дори на Яна Язова, е ясно като бял ден. Притеснява ме не “съвременността” на днешните поети (и слава Богу, бъдете себе си!), а самоцелността на тяхната съвременност. За да живее, за да преживее кризата на духовността и да надживее пластмасовите храни и тълпите идейни, но непритежаващи високи идеали рекламисти, нашата поезия трябва да получи публичност, и свръхпубличният интернет никак, ама никак не е достатъчен. При определени обстоятелства поезията би могла да стигне до най-отдалечените кътчета на световната мрежа, но същността й, нейната свободна индивидуалност ще се задушава като делфинът се задушава в делфинариум, макар и във вода.

Поезията трябва да получи нови изразни средства, да излезе на улицата, да влезе в училищата – но не под форма на учебници, а във вид на игра, на контакт, във вид на жива и туптяща материя, а не на нафталинови стереотипи и скучни (тоест неразбираеми, за съжаление) понятия.

“Какво, това което казвам е истина, не музика единствено”
(Маларме)

Така си е, светът в който живеем се отдалечава от нас самите. В градинката на “Народния” (идеята не е моя, а на поетесата Мария Каро) има една добре позната, симпатична и светла „стъклена къщичка“. Изпотрошена, препикана в буквалния и в преносен смисъл. Това, например,  иначе светло (цялото е в прозорци) място може да се превърне в прекрасно, символична и не само, материализирана териториториална платформа за един от разцъфващите клони на пролетта за българската поезия. Пролет, която ще дойде единствено с наше активно участие и въпреки мнозинството на силно незаинтересованото ни сиво обкръжение и още по-сивата административната власт.

Поезията, литературата като цяло трябва да стигне до “обикновения” човек, до всички тези до болка познати хора, изгубени в своя опериран от поетичност живот. Един поет не може да бъде убиец на своята нравственост, не може да бъде десперадото на чуждото достоинство. Поезията в душата на бездушното ни общество е заменена с вакуум, гладно всмукващ и приютяващ мизерстващи просяци, сляпо уриниращи върху себе си и околните. Поезията може да спаси света, стига да достигне до онова, което някога бе неговото сърце. Поезията умря, да живее поезията!

Подчертаните думи в текста са избрани от редакцията на kulturbench.

———————————————————————————-

Рубен Лазарев

Рубен Лазарев. Работил професионално 12 години в сферата на книгоразпространението. Последните 5 – специализиран в ръководене, създаване на нови и разработване на “трудни” книжарници. Бил е управител на 4 софийски книжарници, ивентс мениджър на “Пингвините” далеч преди тяхния залез. Минал е през Хеликон (първите 2 години), активна следа е оставил в книжарници “Orange”. Днес, (поне засега), се е отдал на другата си страст – графичния дизайн. Мениджър е на дизайнерско студио Fresh Group, известна най-вече с поздравителните картички с марка FreshCards.

Други текстове от автора в kulturbench.com.

kulturbench.com

2 Comments

  1. До kulturbench
    Уважаеми администатори,
    искам да изразя единствено моето недоумение относно това, че се лансират хора като въпросния Рубен. Не го познавам и смея да твърдя, че написаното по-горе е лишено от смисъл /да не говорим за изразни средства/ и го считам за лудост от ваша страна да публикувате подобни профански опити! Само това е. Упрека ми е само към вас, не към автора…. както се казва “Не е луд онзи, който яде баницата, а който му я дава”.
    Всичко това сваля репутацията на медията ви!

    съвет: Консултирайте се с литературоведи, които са актуални в момента, а не с хора имащи литературен нагон! :)

    Иначе ми харесва сайта…

  2. Няма ли кой да спре тази лудост? Защо се лансират хора, които са ментално объркани и дълбоко комплексирани….? Защо?
    Вие луди ли сте бе хора? Не четете ли какви абсурдизми пише тоя глупак?!

    —————————
    kulturbench не поощрява обидното отношение към който и да било автор, но уважава свободата на изразяване на всеки от читателите ни.
    Моля, придържайте се към добрия тон в коментарите си. Ако имате различно мнение по темата – с удоволствие ще го публикуваме, стига да ни го изпратите.

Кажете ни какво мислите!